Курбан

 

 

Речниковото значение на корена на думата Курбан означава приближаване, доближаване, а като съществително име означава средство, чрез което става възможна близостта до Аллах. Курбан като религиозен термин означава заклано животно или заколване на животно, притежаващо определени качества в определено време с цел извършване на ибадет. В Свещения Коран думата курбан се споменава в два айета. В единия от тях (ел-Маиде, 5: 27) се споменава за двамата синове на Адем (алейхис селям), а в другия айет курбан се използва като средство за близост, което съдружаващите (мушриците) боготворели освен Аллах (ел-Ахкаф, 46: 28).
В човешката история човекът е извършвал жертвоприношения по различни причини, за да се доближи до Всевишния Аллах. Извършването на този ибадет стига до Хз.Адем. Коранът и Тората също споменават за синовете на Хз. Адем Кабил и Хабил, чието събитие се счита за жертвоприношение.
Тората посочва, че Хз. Ибрахим е искал да принесе в жертва сина си Хз. Исхак. Но Бог не позволил това да стане. Повелявайки: "Ти не пожали и единствения си син заради мен", му изпратил един овен. В християнството също се приема тезата, че Хз. Ибрахим пожелал да принесе в жертва Хз. Исхак.
Юдеите пожелали да принесат Хз. Исхак в жертва на Бог, тъй като техните деди приемали него, а големия син на Хз. Ибрахим отхвърляли, и изменили от завист текста в Тората, където се споменавало името на Хз. Исмаил, като написали Хз. Исхак. От друга страна, Тората посочва, че първородното дете трябва да се принесе в жертва. Според това отново Хз. Исмаил би трябвало да бъде принесен в жертва (Табери. Джамиу'л-Бейан, XXIII, 84-85).
Във връзка с принасянето в жертва Коран-и Керим посочва, че Хз. Ибрахим е пожелал да принесе в жертва сина си Хз. Исмаил. Едно от преданията е, че Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) казал: „Наистина за курбан беше определен Исмаил." Според М. Хамидуллах този вид курбан, който бил разпространен по времето на Хз. Ибрахим, сред арабите преди исляма продължил да се практикува, а при юдеите – не.
В християнството се практикувало един вид жертвоприношение, при което даден човек, който не удържал дадената си дума, давал обет на Бога, че ще извърши нещо добро, за да не се счита постъпката му за грях. В католицизма значението на думата курбан е име, дадено на Хз. Иса. А арабите християни са дали друго значение на курбан –куддас, това означава ядене и хляб, потопен във вино, които се приготвят при тържества. Сабиите, които се покланяли на звездите, колели курбан за сутрешната звезда. Велхаузен изтъква, че на Узза, който е бил един от големите идоли за арабите преди исляма, през периода на невежеството се поднасяли за курбан малки момчета, момичета и роби.
От споменатото дотук става ясно, първо, че човек винаги е имал нужда от божество, на което да се осланя, изпитвал е чувство за вина, търсел е божество, което да опрости греховете му и до което той да се чувства близо. В много случаи обаче човекът се е заблуждавал при избора на свой Бог, тъй като Той трябва да бъде избран чрез убеждение, а хората често приемали своето божество, без много да размислят и да получат логично обяснение. Историята е станала свидетел на какви ли не жертвоприношения, но най-тежките, които днес съвременното общество не може да приеме, били принасянето в жертва на живи хора. Тази неприемливост показва моралното издигане на обществата.
Ислямът още преди 14 века е забранил принасянето в жертва на човек и даване на обет за него. Такъв обет е невалиден от гледна точка на исляма и изпълнението му се счита за престъпление.
През епохата на невежеството курбан се е колел за идолите, на гробовете, в Кябе, за джиновете, за надпревара в щедростта и за курбана акика.
В исторически план практиката с курбана съществува почти във всяка религия, но той се различава по форма и цел. В един айет на Свещения Коран (Хадж, 22: 34) се разбира, че във всички божествени религии е имало курбан с цел ибадет, което означава колене на животно.
Курбанът е установен като религиозна норма в исляма чрез кораничните постановки, Суннета на Пратеника и единодушието на ислямските учени. Неговото изпълняване е било заповядано през втората година от преселението (хиджра). Само че за този ибадет от гледна точка на класифицирането съществуват различни мнения: според Имам Ебу Ханифе да се коли курбан в дните на Курбан Байрам от задължените според религията е (степен на важност след фарза). Учените от Табиун [тези, които са виждали и говорили със сахабетата, сподвижниците на Пратеника (салляллаху алейхи уе селлем)]  – Ибрахим ен-Нехаи, ЛейсбинСа'д и Евзаи, които са били ислямски тълкуватели, са на това мнение. От религиозните водачи на школата Ханефи– Ебу Юсуф, Мухаммед бин Хасен и Зюфер, потвърждават същата теза. Според много от ислямските учени от Табиун– Саид бинел-Мусеййеб и Алкаме, Имам Малик, Шафии, Ахмед бинХанбел; и учени от школата Ханефи казват, че курбанът не е ваджиб, а силен суннет (суннет-и мюеккеде).
Тези, които приемат коленето за курбан на Курбан Байрам като ваджиб, освен хадиси представят и аргументи от Корана. Според тях изразът в сура "Кевсер": „... коли курбан" е свързан с ибадета курбан в дните на Курбан Байрам. Но поради факта, че няма единно мнение сред ислямските учени, това доказателство се приема като занни. Но затова, че и този айет е категорично доказателство, както всички останали, и затова, че е занни според методите на ханефитската школа, може да се извлече разпореждане, равно на степента ваджиб.
Освен това тези, които приемат курбана за ваджиб, се основават на много хадиси, посочени от Пейгамбера като например хадиса, в който се казва: "...необходимостта да колят курбан тези, които отговарят на условията". Те също се основават на това, че Пратеникът никога не пропускал да коли курбан за Курбан Байрам, и няма нито един достоверен източник, доказващ обратното. Това значи, че той не го е пренебрегвал. Относно важността на коленето на курбан той казва:„…На мен ми бе повелено да чествам деня, в който се коли курбан. Всевишният Аллах отреди Курбан Байрама за този уммет (общност)." (Ебу Дауд. Едахи, 1).
В друг хадис Пратеникът повелява: „Който въпреки възможностите си не заколи курбан, да не идва в нашия молитвен дом." (Ибн Мадже. Едахи, 2; Муснед, II, 321; Даракутни II, 545...)
Тези, които твърдят, че курбанът е силен суннет, прилагат за доказателство думите на Пратеника: „Когато навлязат първите десет дни от месец зилхидждже (февруари), ако някой от вас иска да коли курбан, да не докосва нищо от животното – нито от вълната, нито от копитата (в смисъл да не отрязва)." (Муслим. Едахи, 6; Ебу Дауд. Едахи, 2; Тирмизи. Едахи, 22). Същите учени вземат от изречението "...ако някой от вас иска да коли курбан" думите "ако иска", и казват, че това зависи от волята на човека. И отново според тях, тъй като Пейгамберът (салляллаху алейхи уе селлем) редовно е колел курбан, и във връзка с хадисите, изразяващи благодатта от коленето, този ибадет може да се нарече не ваджиб, а суннет.
От гледна точка на индивидуалното и общественото си значение курбанът е ибадет, свързан с материални възможности и с много важни функции. На първо място, с извършването на ибадета курбан мюсюлманинът изпълнява повелята на Великия си Създател и показва по активен начин, че той пази в сърцето си чувството за раб на Аллах.
Чрез извършването на този ибадет мюсюлманите си спомнят за изпитанието, на което са били подложени Хз. Ибрахим и Хз. Исмаил, и се чувстват съпричастни към тях. От друга страна, колещият вижда, че благата във Вселената са дадени в услуга на човека, но трябва да разполага правилно с тях. Коленето не означава, че се пречи на размножаването на животните, защото този ибадет учи мюсюлманите правилно да се възползват от дадените им блага – животното, определено за курбан, трябва да притежава необходимите качества и да се коли по реда и начина, изискван от исляма.
Когато се каже курбан, въпреки че първо се сещаме за курбана, който се изпълнява с цел ибадет за Курбан Байрам, се имат предвид и други видове курбан, които се извършват със същото намерение. Те са: курбанът за обет; курбанът акика, курбанът, който колят изпълняващите Хадждж-иКиран и Хадждж-иТеметту и се нарича хедйе; курбанът, при който по време на хадж не се спазят някои правила и заради това трябва да се коли курбан, което има смисъл на наказание (кеффарет) за неустойката, но може да се извършва и за допълнителен ибадет (нафиле). Стойността на тези курбани е различна – някои са ваджиб, други – суннет и мюстехаб.
Коленето на курбан за умрял човек
Когато един умрял човек е завещал да се заколи курбан за него, завещанието му трябва да се изпълни, а месото от курбана трябва да се раздаде на бедните. А според ислямската школа Шафии курбан не може да се коли за умрял човек. Според Ханефитската, Маликитската и Ханбелитската школи дори и да няма завещание и "адак", курбан може да се коли, като се посвети за душата на умрелия. Но при школата Малики това се счита за мекрух.
Условията, на които трябва да отговаря един мюсюлманин, за да се счита според религията за задължен, се наричат вуджуб. За да бъде ваджиб курбанът на даден човек, той трябва да притежава следните качества: да бъде мюсюлманин, да бъде умствено здрав и пълнолетен, да бъде свободен, да не е пътник, а домакин (муким), да притежава необходимата материална способност.
Качества, необходими за валидността на курбана:
За да бъде валиден, ибадетът курбан трябва да има следните качества:
Животното, което ще се коли, да е от одобрените за колене видове според религията; да е на нужната възраст; да няма недостатък, който да бъде пречка за колене; курбанът да се коли в определеното време; курбанът да се коли с намерение за курбан.
Курбанът като ибадет има и морални и обществени ползи, тъй като през дните на Байрама хората, които нямат възможност да си купят месо, могат да получат от него и по такъв начин няма да се чувстват изолирани от обществото; така те също ще могат да празнуват празника заедно с всички мюсюлмани, защото Всевишният Аллах подлага на изпитание хората – едни чрез богатство, а други чрез бедност. Богатият не трябва да забравя, че това, което притежава, не го е спечелил сам, а то е станало с благоволението на Аллах. Затова, ако Аллах не пожелае, човек няма да притежава нищо и може да загуби всичко. Когато в съзнанието на всекиго всекидневно лежи мисълта за Аллах, за неговите повели, когато не забравя собствените си религиозни и морални задължения, той ще бъде буден и няма да позволява неговият брат мюсюлманин да страда и изнемогва. Ислямът е морална система, която много ясно показва пътя на мюсюлманите, за да стигнат до щастието. От тях се иска само да го следват.

Поклонението хадж – ибадет или екскурзия

 

 

Умрете, преди да сте умрели!

Едно от петте условия в исляма е извършването на поклонението хадж в Свещените земи на Мекка, където се намира "Домът на Аллах" (Бейтуллах) – Кябе, построен от едни от най-великите пророци в исляма, Ибрахим и Исмаил (алейхис селям). Изпълнението на хадж е задължително поне веднъж в живота за всеки мюсюлманин, мъж или жена, който има възможност – психическа, финансова и физическа. Зрелият мюсюлманин, който е в добро здраве и има материална възможност, трябва поне веднъж в живота си да извърши поклонението хадж. Тук финансовата сигурност означава той да притежава достатъчно средства за покриване на разходите за себе си и за зависещите от него, а също и да изплати дълговете си, ако има такива.
Поклонението хадж съчетава в себе си духовното и физическото служене на Всевишния Аллах. Това е ибадет, който се извършва с тялото, духа и богатството. Хаджът е уникална форма на подчинение, нямащо равно на себе си, което изтъква универсалността на исляма и на мюсюлманското братство и равенство. Той е един велик ибадет, който олицетворява мъдростта: "Умрете, преди да сте умрели!"
Хаджът съществува и преди исляма. Само че езичниците го променят от ибадет в събор, на който силните и богатите демонстрират неморални и нецензурни сцени. Кръвта на пренесените в жертва животни размазват по вратата на Кябе, а месото го изгарят. С идването си ислямът премахва и напълно забранява тези непристойни постъпки и суеверия, защото основната цел на всеки ибадет в исляма е споменаването на Всевишния Аллах, искането на прошка от Него и възвисяване на Неговото слово.
Ибадетът хадж притежава много мъдрости, свързани с този и отвъдния свят. Хадж означава създаване на братска атмосфера, в която да се почувства предаността и искреността на Ибрахим и Исмаил (алейхис селям), като с камъни се замерват вътрешните ни плътски наклонности, както и външния ни враг – шейтана. По време на хадж можем да се избавим от чувствата за превъзходство и надменност, да влезем в сянката на кефен (платно, с което се увива мъртвецът) и да потърсим покровителство при Всевишния Аллах. Това е мястото, където можем да почувстваме гледката на страшния, Съдния ден (Къямет), когато всички хора ще се съберат на едно място.
Местата, където се извършва ибадетът хадж, са свещени. Те са наситени с Божии признаци. Там човек постоянно си спомня за благодатта и милостта на Всевишния Аллах. Затова тези места са споменати в Свещения Коран като "шеаируллах" (знаците на Аллах) или като "хурметуллах" (запазените от Аллах).
Тези велики земи са захранвани с духовността на сърцата на вярващите още от времето на Адем(алейхис селям) и са напоени със сълзите на духовно извисените. Онези, които извършват хадж с чисти сърца, търсят следите на пророците по тези места и черпят духовност от спомена за тях. Защото тези земи, които са извор на духовна енергия, са изпълнени с неповторими спомени за много от пророците.
Онези, които стъпват по "знаците на Аллах" с намерение за хадж и ибадет, се възползват от дуата на Ибрахим (алейхис селям), в която той казва:
„Господарю наш! Опрости греховете ни! Ти си Най-Милостивият и Най-Милосърдният! Упъти в моята религия и в моя път и моите деца!"
Накратко, посещението на тези места, тялом и духом, не е с цел да се види пустинята. Целта от насочването към тях е да се посети мястото на Ибрахим (алейхис селям), както и родината на Исмаил (алейхис селям) и потомството му; да се види мястото, където е роден и израснал Пророкът Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем), както и местата, от които е започнало разпространението на исляма, да се почувства въздухът, който е дишал Първенецът на световете.
Поклонението хадж помага на всеки човек да върши повече праведни дела в живота си. Необходимо е човек да даде обет пред Великия Аллах, че и след хаджа ще продължи да върши добри дела, съобразно с ибадета, който е започнал по време на хадж.
Пример за това е дуата на Хз. Ибрахим (алейхис селям), която Аллах повелява в Свещения Коран:
"Я, Рабби! Направи ни отдадени на Теб, и от нашето потомство – общност, отдадена на Теб, и ни покажи нашите обреди, и приеми нашето покаяние! Ти си Приемащия покаянието, Милосърдния."(ел-Бакара, 2: 128)
Хората, чиито сърца са изпълнени с радост, защото са се насочили към изпълнение на хадж, от една страна, се срещат с духовността на тази дуа, а от друга, си представят живота на Хз. Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) и в Месджид-иХарам (Свещената джамия), и по улиците на Мекка. Така те мислено се връщат в епохата, когато той е живял; стъпват там, където е стъпвал той; и изживяват мигове на вълнение и любов към личността му.
Например, когато са на местността "Сафа", те си представят как Пророкът (салляллаху алейхи уе селлем) е говорел на езичниците от Мекка.
Особено важно е получаването на дял от духовната връзка между Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) и Хз. Ебу Бекир (радиаллаху анху), когато двамата били в пещерата Севр. Така можем да се потопим в Божествената светлина, в която са били те, да насочим сърцата си към разбиране на това, което са говорели в продължение на три дни в тази пещера. Именно с тази беседа започва златната съвкупност от обич, любов и всеотдайност, които спомагат за вкусването на сладостта на истинската вяра (иман). Когато чувстваме сладостта на вярата, ставаме последователи на сподвижниците (сахабетата) (радиаллаху анху), които са като звездите. След като си представим състоянието им в Озарената Медина (Медине-иМуневвере), отново се завръщаме в Мекка, представяйки си как този честит град е превзет от Хз. Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем). Представяме си как сахабетата са влезли в Мекка, как са запалили храстите около града, за да изглежда, че броят на мюсюлманите е голям, как всявали страх в сърцата на езичниците. Всичко това можем да си го представим и да го видим като сън. Можем да си представим гласа на Билял Хабеши, който в този ден се изкачил на Кябе и направил езан. Можем да си представим и Пратеника (салляллаху алейхи уе селлем), когато влиза в Кябе и събаря идолите, като изрича знамението:
„... Дойде истината и погина лъжата..."(ел-Исра, 17: 81)
След всичко това можем да оприличим нашите сърца с Кябе, тъй като в тях също са се вселили много слабости и склонности, наподобяващи идоли. Ето защо трябва да осъзнаем това и да пречистим сърцата си. Това може да се осъществи, ако добием духовна сила от поклонението хадж и насочим сърцата си към Всевишния Аллах.

"Знаците на Аллах" (шеаируллах):

Арафат. Място на опрощение и покровителство. Арафат ни напомня за съживяването в Съдния ден, за излизането ни от гробовете и събирането ни на махшер (място, където ще бъдат събрани хората за разглеждане на делата им). Всички хора се явяват пред Аллах безсилни, очакващи помощ и с надежда за опрощение, сърцата и очите им се насълзяват, разкайват се и се обръщат с искреност към Всемилостивия Аллах. Хората желаят да отворят нова страница в живота си и обещават пред Аллах, че ще прекарат останалата част от живота си като праведни мюсюлмани.
Така Арафат представлява пейзаж, който прилича на махшер. Някои от чувствата на Къямет се изживяват там. Хората са с открити глави, боси, едно парче плат покрива тялото им от кръста нагоре, друго парче покрива тялото им от кръста надолу, времето е непоносимо горещо... Приема се, че никой няма сила да гледа към другите..., както ще бъде в деня на равносметката.
От друга страна, Арафат ни навежда към стари спомени. Както е известно, когато Адем (алейхис селям) и Хава – майката на човечеството, докоснали забранения плод в Рая, те били изгонени от там и изпратени на този свят на различни места. А това ги е накарало да копнеят един за друг.
Адем (алейхис селям) оценил достойнството на Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) и поискал прошка от Аллах, поради уважението си към последния пратеник. Така искреността на Адем (алейхис селям) била приета. А Великият Аллах заповядал на един ангел (мелек) да го насочи по пътя към Мекка. От друга страна, поради благодатта на тази дуа Хз. Хава, която живяла в Джидде, била насочена от друг мелек срещу посоката на пътуване на Адем (алейхис селям) и така двамата се срещнали в долината Арафат във времето на следобедния намаз в деня на арафа (деня преди Курбан Байрам), където отново се покаяли.
Всевишният Аллах, Който е безкрайно щедър и милосърден, освен че приел дуата им, обещал, че ще приеме дуата и покаянието (тевбето) на всеки от тяхното поколение, който в този ден дойде на това място и поиска опрощение. И така ще продължи до Къямет. Оттук идва мъдростта, хаджиите да отиват на Арафат в деня преди Курбан Байрам.
След тази среща Адем (алейхис селям) и Хз. Хава със заповедта на Аллах се заселили на мястото, където днес се намира град Мекка.
Затова едно от имената на този град е Уммул-Кура, което означава майката на всички населени места.
Оттогава Мекка, премахвайки различията по националност, цвят на кожата, външен вид и други, се е превърнал в център на еднонационалност на всички вярващи хора, и то под егидата на ислямското братство. Там всички са заедно и в една редица – владетел, странник, богат, беден, учен, неук, цар, поданик и т.н. Този честит град е кът на пророците, в неговата прегръдка човек се чувства в безопасност, щастие и сигурност, както и сърцето се изпълва с благодат и изобилие. В нашето съвремие, въпреки съпътстващите проблеми на ислямския свят, братството и единението, което се осъществяват по време на хадж и умре на тези места, остават само мечта за немюсюлманските народи. Тези народи основават различни международни организации за взаимопомощ и сътрудничество, но въпреки това достигането до благодатта на Мекка за тях е само желание, а не добит успех. Защото презадоволен материален бит води до духовен упадък и атмосфера на външни и вътрешни неразбирателства, вражди, ненавист, несправедливост, неравенство и други.
Музделифе. Това е изпълненото с духовност и милост място, споменато в Свещения Коран като "Ел-Меш'ару-л-Харам". От него лъхат величието на Аллах, силата и великолепието Му, то оставя зад себе си този и отвъдния свят...
Когато изминават обещаните дни, Ибрахим (алейхис селям) принася в жертва материалния курбан като изява на духовния. Това е полъх от мъдростта и милостта на този пророк в сърцата на хаджиите.
Разказва се, че Ибрахим (алейхис селям) е казал: "Ако Аллах ме дари със син, ще го заколя за курбан!"
Заради тези свои думи той е подложен на изпитание.
По повеля на Премъдрия Аллах Ибрахим (алейхис селям) заповядал на жена си Хаджер да изкъпе и премени сина им Исмаил. Казал, че ще го води при негов приятел. А на Исмаил казал да вземе със себе си един нож и връв: "Синко, ще те заколя за курбан!"
Така двамата тръгнали към Арафат, където хаджиите стоят в деня арафе. Тогава шейтанът се преобразил в човешки образ, отишъл при Хаджер, за да я накара да разубеди мъжа си Ибрахим да не върши намисленото. Тя го подгонила с камъни и го прокудила. Той отишъл при сина й Исмаил и му обяснил, че баща му иска да го заколи за курбан. Детето също го прогонило с камъни. Накрая шейтанът опитал да подмами и Ибрахим (алейхис селям), той пък го замерил със седем камъка на три различни места.
Така започва замерването на шейтана с камъни, а по-късно то се превръща в принцип на хадж, който ще се спазва до Къямет. С тази своя постъпка – изразяваща привързаността към Аллах, Ибрахим и неговото семейство са пример за народите.
Когато Ибрахим и Исмаил (алейхис селям) вървели от Мина към Арафат, ангелите на небето се развълнували и казали помежду си:
"Пречист е Аллах! Един пророк води друг да го заколи за курбан."
Хз. Ибрахим и Хз. Исмаил (алейхис селям) замервали шейтана с камъни от Мина и го победили, поради което Мина става място на победата и отдадеността на пророците.
Хвърлянето на камъни в Мина представлява най-вече замерване на шейтана, който се намира в самите нас. В същото време този акт е подражание на Ибрахим, Исмаил и Хаджер. Замерването с камъни всъщност изразява проклинане на шейтана, защото в древността проклинането се изразява чрез замерване с камъни. Затова шейтанът се нарича Раджим, което означава ударен с камък, но в преносен смисъл означава прокълнат.
Хълмовете Сафа и Мерве. Това са два хълма, между които е ходила Хз. Хаджер, за да търси вода, когато синът й Исмаил (алейхис селям) е бил на мястото, където днес се намира изворът земзем и където той загубил съзнание от жажда. Това отиване и връщане от едното място до другото е една от основите на хадж, която се нарича са'й, като смисълът й е да ни накара да осъзнаем своята човешка немощ и да потърсим помощ от Великия Аллах.
По повод важността на тези два хълма Аллах повелява:
„Ас-Сафа и Ал-Мерва са от знаците на Аллах...".(ел-Бакара, 2: 158)
Кябе ("Домът на Аллах"). В Свещения Коран Аллах повелява:
„...И свеждай чело да земята в суджуд, и (към Аллах) се приближавай!" (ел-Аляк 96:19)
Този айет тълкува изпълнението на намаза, по време на който мюсюлманите се насочват към Кябе. В същото време това е точката, към която мюсюлманите се обръщат едновременно. Това е мястото, където бие пулсът на ислямския свят. Сърцето в човека е Божествена изява, към което Аллах гледа, а Божествената изява на земята е Кябе. Т.е. за земното кълбо Кябе е това, което е сърцето за човека.
В Кябе се намира точното място на Ибрахим – приятеля на Аллах (халилюллах), където той е изпълнил обещанието си пред Всевишния. Аллах е задължил сърцата на мюсюлманите, които правят хадж или умра, да следват пътя на Ибрахим и да извършват два рекята намаз зад това място (Макаму Ибрахим).
Черния камък (Хаджерул-есвед).Хаджерул-есвед е мястото, където започва и където свършва таваф (обиколката на Кябе). До ден днешен почти всички камъни на Кябе са сменени, само Хаджерул-есвед е запазен в оригинал и е достигнал до наши дни.
Колко честити хора са го целували и какви праведни ръце са го докосвали. Така, въпреки че това е просто камък, той е обичан по много специфичен начин, тъй като съхранява обичта на вярващите, още от древни времена. Този камък няма никакви Божествени или свръхестествени сили. Това е изразено от Хз. Омер, когато е целувал този камък:
"О, ти, черен камък! Аз знам, че си само един камък. От теб не може да има нито полза, нито вреда. Аз те целувам, защото с очите си видях Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) да те целува." (Муслим, Тирмизи)
Хора от различни страни, с различни обичаи и традиции, различни култури и пр., се събират около Кябе, като показват уникално единство и задружност. Хората застават заедно в редиците по време на намаз, който е израз на ислямския дух. И държавният глава е в същата редица. Ако дойде по-рано, застава отпред, а ако дойде по-късно, застава по-назад. Всеки застава там, където намери свободно място. Униформата и пагоните нямат никакво предимство в молитвата.
Всичко това трябва да бъде добре обмислено. По отношение изпълнението на хадж да не се допуска никакво разпускане или небрежност. В противен случай предупреждението на Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) е много изразително:
„Онзи, който има възможност да посрещне разноските по хадж– ядене, пиене и пътуване – и не отиде на хадж, няма пречка да умре като християнин или евреин."(Тирмизи. Хадж, 3)
Поклонението хадж е и ще остане най-добрият символ на уповаване и всеотдайност пред Аллах. Защото Ибрахим (алейхис селям) винаги е бил преводач на сърцето си и е казвал:
„...Отдадох се на Господа на световете."(ел-Бакара, 2: 131)
Ето как ибадетът хадж ни показва, че отпадането на греховете може да стане само с благодатта на ибадет, който се извършва с пълна отдаденост, уповаване в Аллах и искреност.
Прощалният хадж и прощалната проповед (хутбе) на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем) са най-добрият пример за хадж до деня на Възкресението.
Преди човек да тръгне за хадж, той трябва да се подготви морално и материално.
„...И запасете се! Най-добрият запас е богобоязливостта!"(ел-Бакара, 2: 197)
Поклонението хадж насочва човека към духовен живот и милосърдие, защото, когато хаджиите са в ихрам, нямат право да откъснат дори една тревичка, да отскубнат дори косъм, нито пък да ловуват каквото и да е животно; не е позволено да се злослови или да се говори нецензурно. Съществува само обич към всички творения заради Твореца. Особено важно е да не бъде обиден никой. Дори Хазрети Омер (радиаллаху анху) се отказвал да целува Черния камък, защото се страхувал да не нагруби някого.
Медине-иМуневвере (Озарената Медина).Медина е мястото на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем), място, което изпълва сърцата с обич и щастие, защото само Пратеника Всевишният Аллах нарича хабиби (любимецът ми) и тази обич е заповядана и на общността му (уммета).
Ето защо след като свърши ибадетът хадж, човек трябва да се насочи към Медина. Трябва да се докосне до земята, която пази следите на Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи уе селлем), и да получи дял от изпълнената с благодат атмосфера. В един хадис Хз. Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) повелява:
"Който ме посети след смъртта ми, все едно ме е посетил, докато съм бил жив."(Даракутни. Сунен, И, 278)
Нека Всевишният Аллах да отреди възползването ни от духовността на Харамейн и да ни отреди да посетим Пратеника (салляллаху алейхи уе селлем) с изгарящи от обич сърца!
Нашият Господар да ни отреди живот, изпълнен с всеотдайност и упование в Него. Нашата подкрепа и убежище да бъде само при Него. Нека да успеем да извършим хадж с чувствени сърца!